2 Неделя през годината

Преди тридесет и две години в България се случва трагедия. През юни 1992 г. трима млади български послушници дават първите си обети в католическата катедрала в Пловдив. На връщане към София от церемонията последните четирима български братя загиват в автомобилна катастрофа. За да се запази капуцинското присъствие в България, тогавашният генерал на Ордена нарежда на братята капуцини от Краков (по това време Краковската провинция има най-голям брой братя в света) да изпратят незабавно двама братя в България, които да се грижат за вярващите и да поддържат капуцинското присъствие на Балканите. Бяхме двама - моят четири години по-възрастен събрат Мариуш, който почина през 2016 г. в Клагенфурт, и аз, 27-годишен неопрезвитер. Мариуш беше свещеник само от три години, а аз бях ръкоположен само от един месец. Не знаехме нищо за България. Освен родния ни полски език знаехме само руски. Мислехме, че това ще е достатъчно. Нищо не можеше да бъде по-далеч от истината. Но се отзовахме на Божия призив - ДА, доброволно като Самуил в днешното първо четиво. И тогава започна една история, която водеше през Европа, Индонезия и Мадагаскар, за да ме доведе до Северен Тирол, за който знаех, че има един ски скок и това беше всичко. Днес заставам пред вас като Самуил от първото четиво, който на младини отговаря на Бога: Ето ме. Защото, когато предоставиш живота си на разположение на Бога, Той ще ти даде всичко, от което се нуждаеш, толкова езици, колкото са ти необходими, за да осъществиш Божиите планове за спасението на света. Не знаех, че ще работя на три континента, точно както Самуил не знаеше, че ще бъде този, който ще помаже първия израелски цар Саул и втория цар Давид.